това,което правиш, те прави..

Дали

Всички копират Пикасо… Или каквото е хит в момента…
Ще плюят, ще мразят, ще отричат онова , което първоначално са намирали за невероятно. И после ще го изкопират, представяйки го като своя страхотна, чисто новичка идея.
Защо хейтът, сарказмът, самоцелната критика, целяща да унижи, са ни така привлекателни? Защо тръгвайки да стреляме, не се замисляме и за момент за собствените си слабости и грешки, за индивидуалните ни качества на хора, които са способни да унищожават, сриват и изхвърлят на сметището всичко, което в един момент са решили, че вече не им е нужно? Нима сме до там арогантни, да смятаме, че сме перфектни? Или просто така можем…
Иска ми се да кажа, че се учим и избираме най-важното от всичко, и заклеймяваме и изхвърляме непотребното и некачественото. Иска ми се да потвърдя идеята, че хората се учат от всичко с цел да станат по-добри от това, което са, да направят живота си, отношенията си с околните и оттам света, който обитаваме малко по-прилично място за живеене. Обаче само с желанието си оставам. А се оказва, че всъщност не просто не е така. И “обитавам” си е съвсем точна дума , за това , което правим. Ние сме консуматори, които, подобно на нашествие от скакалци, преминаваме през определени места, остава за малко, докато изчерпим ресурсите й, вземаме каквото ни е необходимо и оставяме след себе си пустош, мъртва и изчерпана от всякакви ресурси територия.Докато се преместим на ново място. Това правим със земята, това правим с местата, в които живеем, това правим и с хората и взаимоотношенията си с тях. В повечето случаи.
Ние крадем.
Крадем от земята, крадем от въздуха, крадем от собствените си емоции, крадем от близките си, крадем от бъдещето си.Понякога крадем от миналото си и то точно онова, което не ни е нужно. Не се учим. Еволюираме физически, но сякаш не и духовно. Учим се да се борим с всичко, които ни убива физически и се опитваме да сме по -цивилизиовани, по-силни, по-красиви. Изобщо по. Избираме по – лесен живот, по – лесни отношения, търсим правила за по – успешни кариери и връзки, обаче в края на деня се е получило точно обратното. Как?

Говорим за оптимизъм, за позитивно мислене, за доброта, за щастие и любов толкова често, че тези думи сякаш са се изтрили от употреба и смисъла им убягва, превръща се в нещо изкривено. Понякога звучат като пародия.  Да си призная, мислех че наистина са. Не вярвах на тези неща. Обикновено хората сякаш вървят в обратна посока. Като деца в наивността си са склонни да вземат всичко за чиста монета, наричат с големи думички всичко, което заблести за момент. И после , пораствайки, натрупват опит, разочарования, огорчение…И думичките се изричат все по -рядко и с все по-насмешлив тон. И май започват да мислят, че това са само понятия.Празни и въображаеми. Добри пожелания. Само толкова. Красотата на думите е само красота, а зад тях няма нищо.
Докато не се загледаш. Ама наистина не се загледаш.
Измежду кривите груби линии на една лошо нарисувана картина изплуват нюанси, бледи очертания.От ония, които не се вписват в ничия биография. В ни едно CV няма да откриеш израза : Голямата му любов или Тя загуби любовта на живота си , нито: Обичаше с цялото си сърце.Това не е важно, защото не те определя като човек, който има с какво да допринесе за тази компания, офис или пост. Това се включва след смъртта ти, надраскано с черни букви на надгробно слово… Защото приживе нямаше особено значение.
Чак след смъртта на човек  признават съществуването на нещото зад красивите думички.

Обаче те са там. И ако имаш късмет някой или нещо  в някакъв неочакван момент ще ти разкрият всичко онова, което по някаква причина си отказвал да видиш. Важното и това, което те прави човек. Не алкохола, речта или изправеното ходене. Това, което наистина те отличава от всичко друго, което диша и се развива. Способността ти да забелязваш важното, да осъзнаваш себе си и да обичаш. Съзнателно, осъзнато и въпреки всичко. Това обаче  ако имаш късмет. И не е нужно да го мислиш.Там ли е, няма да имаш нужда от напомняне.
Но колко от нас се светват. Тук – там срещаш някого, които  не  предизвиква само гняв  и съжаление. Рядко.

Ние сме негативни, злобни, садистични, страхливи същества, които “ако положат много усилия могат да направят нещо, което не е зло”
Той е прав. Винаги е бил. Дори в отричането на всичко бе прав. Дори когато обичаше до смърт, пак бе прав да отрича.
Но едно няма как да му се отрече. Когато обичаше, обичаше с цялото си същество. С душата си, с ума си, с нечовешките си усилия, жертвайки его, спокойствие, време , с усилията на титан , трошащ скали в каменоломна. С цялата нежност и ранимост, с тялото си,  с кръвта си… И нямаше нищо лошо в това да пожертва себе си. Защото го правеше без да се замисли. Може би това е единствения възможен начин да се обича.. Може би това е правилния начин.
Има качества у човек, които се проявяват рядко, само при определени уникални случаи. Има и водещи инстинкти, навици и черти, които само при определени условия блокират. Когато егоизмът на най-егоистичният човек изчезне за миг, знаеш, че пред теб се случва нещо изключително. И само можеш да благодариш, че си станал свидетел… Защото поне тогава има мъничка възможност,поне за малко да се почувстваш по-смирен.
Понякога копирането ражда изкуство. Колко струва обаче то, без духът и болката на създателя? И ако сме способни само да копираме и отричаме, какво говори това за собственото ни съдържание? Плъзвайки се всеки ден по онази плоскост, от която се опитвам да избягвам, се оказва, че да се разграничиш, е по-трудно, отколкото си мислех…

The unique

From Wallpapertime.com

Е, тя душицата си търси. И когато намери някоя сродна,  която знае , очичките й блесват. Жадна и гладна за някой да разбере  думите, и да си поговори, да сподели… Като вълците сме понякога, единаци, самотни и малко с носталгия си търсим глутницата. Обаче когато не е нашата… когато не се чувстваме добре в облечените овчи кожи, сами започваме да разкъсваме – я себе си , я всичко наоколо. Защото вълкът си търси глутница, или върви сам. В стадо той става кротък като домашно куче. И вълчата му, неразбрана душа бавно гасне…
А вълците, истинските вълци, единаците, са рядкост. Толкова трудни за откриване, толкова скрити на дълбоко в горите на собствените си съзнания, че само друг вълк е способен да ги надуши.И извади от там.
До тогава само тъжното и зловещо далечно виене напомня, че някъде там има самота и болка, които не затихват.
И търси.

The butterfly and the stone

Непрекъснато виждам пеперуди. На снимки,  около мен, по един или друг начин. Преди време ми подариха две пеперуди за украса. Не знам дали са вложили нещо в идеята, но в тях виждам толкова метафори и идеи, че забравям , че това са всъщност модели на  насекоми… с красиви крила..
Показаха ми снимка на пеперуда. Вързана за камък. Опитваща се да отлети… И ми се искаше да заплача.

Изглежда толкова позната тази картина.Макар че я виждах за пръв път.Макар и невъзможна.
Пеперудите са създадени да летят. И цветята да им дават от цветовете си, за да бъдат красиви.
Това малко природно чудо, чийто живот символизира свобода и крехкост, уязвимост и сила, човешката фантазия бе завързала с въже, прикрепила за камъче… Което изглежда като канара за насекомото.
Невъзможност.
Същата невъзможност, която създаваме в умовете си, сами и тук – там с помощта на други.
И вероятно единствено сляпа вяра в нещо ни кара да опитваме.
Виждаш ли, онова “искам да вярвам” от преди 15 години, беше по-силно от всякакви религиозни маниакални присъствия в живота ми.
И все още дишам.
Което,  извън всичко останало, си е най-показателно. Кой го бе казал : няма нищо по-оптимистично от жив песимист.
За някои невъзможното е нищо. Или нищо не е невъзможно. За други невъзможното е изход. Процеп между скалите, с които сме затиснати, но който е твърде далеч, дори за да бъде достигнат с ръка. Който свети с ослепителна светлина, като ноеонов надпис над мотел. В абсолютния мрак на забравен от всякакви божества и демони път в непрогледна нощ. Като в блудкав американски хорър.
Животът не спира.  Отказва да спре, дори когато ни се струва, че ей сега светът ще свърши и нещо гигантско  ще рухне над главите и ще ни смаже. Студът навън и студът в душите нямат сякаш нищо общо.Но това, което очите виждат, често се превръща в една ограничаваща реалност.

Спирам.

Точно днес, сега, за момент.Поглеждам нагоре и ми се иска да видя нещо.Нещо различно.Каквото и да е. И да се събудя от декемврийския студ.Нищо, че вече е май.
Но горе си е все така същото. Независимо от звездите и луната, които незнайно защо някой е счел за романтични.
Глупаво…
Скривам зад една глупава усмивка всичко, което може да ме издаде. Зад идиотското хилене се  мъжделеят очертания на неща, които ужасяват с директността си. Окончателно. И съм най-безгрижния и  наивен човечец на тази земя. Нямам никакви проблеми. Абсолютно никакви. Защото притежавам точно толкова. Едно съмнително себе си, което кой знае защо оценявам своеобразна загуба във всяко отношение.
Самосъжалението не отива на никого. То обаче подлежи на контрол горе-долу колкото цунами по японски бряг… И онази глупост за реалната самооценка- точно бях на път да се изсмея.
Всеки крие някои и друг коз в ръкава си… Аз отдавна ги изтръсках. И там нямаше нищо. Може би природата понякога създава празни чипове. Наглед нормални. А вътре – никой. Може би е нейният начин да редуцира себе си от време на време …
А може би всички сме празни чипове. И е въпрос на избор дали ще им създадем значение. Дали ще ги напълним с информация и съдържание, които да си струват.
И да развържем пеперудата.

Тичам след себе си понякога, друг път вървя напред, и се оглеждам за ориентир към познатото, за да не се изгубя съвсем.
А канарата, завързана зад мен, си е там въпреки всичко. Понякога тежи ужасно, друг път се търкулва напред и леко ме издърпва. И не знам как да прекъсна въжето. Не знам как да стопя тази връзка, която ме държи към едно мен, което отдавна се е износило и просто не работи.
Тази тежест, която ни държи на земята, дали  помага да сме стабилни или ни влачи към дъното? Дали ни предпазва от вятъра да ни отнесе, или ни дави в дълбокото и чисто и просто ни спира да полетим?..

Има пеперуди , които завързваме у себе си, носейки спомена за полета… Има скали, които ни приковават и такива, които спират бурята да ни отнесе… Има хора, които ни карат да искаме да бъдем пеперуди и скали.
Има хора с пеперудени души, чиито поглед ни принуждават да се опитваме да летим. Или да понесем скалите, които сами завързваме за себе си, нагоре, по въздуха. Има хора, от които имаме нужда, за да намерим смелост и поне за малко да се опитаме да бъдем себе си…
Има хора, които се появиха в живота ми, за да ми помогнат да видя пеперудите….
За тези , които ме карат да виждам това, което гледам. Дори, когато ме е страх от гледката.

За пеперудата.
И камъка.

One day, one room

Кога беше последният път , когато стоя в стая пълна с хора, търсейки сред техните изражение нещо, което да те накара да се чувстваш част от тях? Никога няма да стане и ти го знаеш! Защото не си. Не си един от тях и никога не си бил.Още преди години, когато ти се наложи да го направиш за пръв път.  Да си част от нещо. Невидима частица от системата. Винаги е било така. Ти не пасваш там. Не го забравяй!
Тъкмо когато си на път да чуеш саундтрака на живота ти и започне любимата ти песен се оказва, че диска е надраскан. Плочите излязоха от мода, а аудиокасетите ще се забравят. Така че единственото, което имаш е гласа си. Дори и тих и слаб, той ще се забелязва като ръмженето на вълк в непрогледна нощ, сред свистенето на вятъра и пропукването на клоните.
самотата понякога е наказание, друг път се търси като благословия. Единственият начин да останеш част от пейзажа, е да не бъдеш себе си.
Така изглежда, така го виждам. Вероятност.

На човек явно му трябва и смелост да се огледа наоколо и да види нещата. Не такива, каквито ги правят страховете или надеждите му.А такива, каквито са. Но със стъпка назад. Понякога е нужно известно разстояние от обичайната позиция, промяна на линията на хоризонта. Тъкмо обратното на идеята, че за да видиш ясно, трябва да се приближиш максимално и да се взираш. Няколко хора имат нужда да отстъпят крачка назад.От себе си.

Всеки ден стоя в стая пълна с хора. И не откривам нищо в израженията им. Нищо познато. Нищо, за което да се хвана.Може би е просто защото не искам.
В края на краищата, има пътища, които трябва да извървиш сам.

Bedtime story

She was crawling into my lap, there, with no words, and I was starting to tell her a story. She was sitting there, her hand on my chest, head fallen oneside, listening silently. It was the same old story every night. But she never got tired of it. Never asked for another. And I never got tired of telling it- over and over again. It was my story. And every night she was listening about my pathetic life, for every mistake I’ve made, for every wound I’ve caused, for how I fail to be the man that she needed me to be. I was describing myself into so many different shades of black that at some point it seemed ridiculous even to my ears. I was wondering when she will hate me for it.
And I have  tried. Every night I have tried to change it.To change the outcome. The end. But alas at the end same thing was happening. Something didn’t allow me to change it, no matter how I hated it.
She never fell asleep during it. At the end she was rasing her head, dark hair around her face, and once she was sure I finished the story, she was closing her eyes.
At first I thought she will cry. Sure as hell I did the first several times. But she never did.  I never once saw  tears in her eyes. She never talked about it during the day. She just waited for when it was bedtime, to hear the story again. So I was there to speak. Evey night, again and again, I was telling my story again and again, and couldnt escape from the truth. No matter how much I tried. Sometimes I was thinking I use the same words, sometimes I was so tired of everything I just wanted to skip that part of day.But couldn’t find the streight to do it.
So I continued.
One night, when she was preparing to go to bed, and I sat on the floor , waiting for our ritual to beging, for her to come to me and crawl in my lap again, to hug me and wait to start talking, she instead said:
-I wan’t a different story tonight.
It shocked me. I didn’t realized how attached I became to this ritual of ours. And it almost hurt me. Probably she was growing, and  she finaly  she   got tired of my bulshit.
-Why?- I asked.  I also realized I was telling her he same story for over three years. And never onces asked myself why.
-I know it now. I will never forget it.
-Why did you wanted me to tell you the same story over and over again.
-Because I wanted to remember it by heart.To remember every word. To be sure that I won’t foget.
-But why you need to remember my pathetic life story?
-I was afraid that I will forget momy. You describe her so beautiful, and when I fell asleep after that I dream of her. But I am seven now, I can write, and read, and I remember every word . Now I can write it, so I wont forget. It’s time to tell me another story.

-From everything I told you, you only wanted to hear about you momy? Why didn’t you said so?

-No.

-No?

-When you speak, she in every word. When you were telling me how myserable and lonely you were, I knew she was there, because you missed her.When you said how happy you were together, and everything you did, how you were hurting everyone, I knew she was the only one brave enough, to be there, how much she loved you, to stay even when you were mean with her, how much she was happy to be with you, when you were telling me how beautiful she was and how her eyes were glowing when she was looking at you. I know how smart she was , because of what you did and how she knew who you are before everyone else. I know how she talk, how she laugh, what made her sad. I know her. Just like I know you.
Now can I have another story?

-What story do you want, love?

-Mine.

Voices/Гласове

Аз съм никой.
Абсолютно неизвестен, невидим, незначещ индивид, скрит буквално зад псевдоним и машина, която изразява едва ли не вместо мен мисли, емоции, желания.

Аз съм невидима единица, част от свят, в който войните се водят чрез думи, решават се животи чрез кимване, унищожават се народи с една дума. Този свят се променя от движение на ръката, от докосване на няколко копчета, от вдигнат нагоре палец.

Достигнахме до висше общество, в което мечът и автоматът са заменени от знание и емоция, напечатани думи, пиксели, споделяне на мнение или видео в youtube, с която усмиряваш, убиваш, разрушаваш, влияеш. С няколко разменени и споделени думи в мрежата започват революции, свалят се диктатори, създава се нов световен ред. С няколко движения на пръстите изразяваме съгласие или отхвърляме политика, идеи, мнения, промени, дори личности. Фантастично или ужасяващо? В свят, в който всичко и всеки е на една ръка разстояние, да един “клик” или бутон, на няколко напечатани букви и цифри сме фокусирани върху себе си до степен, в която се самозабравяме. Хубавото е, че когато някои иска да каже нещо, гласът му може много лесно да достигне до милиони.
Но какво може един глас? Би ли могъл да промени  нещо?  Значи ли нещо нечие възмущение?!

Всъщност да. Защото сега гласът на всеки може лесно и бързо да достигне до милиони. Да бъде чут!
Миналата седмица станахме свидетели на нещо такова. Интернет показва огромната си си сила за онези, които знаят как да я използват. Само за няколко часа една разтърсваща история стана фокус на вниманието. Джоузеф Кони, африкански престъпник, чиито престъпления са достигнали ужасяващи размери през годините, живее необезпокояван и в абсолютна анонимност някъде из Уганда. Докато група американци не решиха да го направят популярен. За няколко часа краткият филм достигна  десетки милиони зрители.

И дори някои хора да твърдят , че е политическа пропаганда, или пропагандира войната, това, което научавам от него попада в съвсем друга графа. Ако няма проблем американците да пращат военни където си решат по света, какъв е проблемът да изпратят няколко в Африка, за да хванат истински престъпник? И дано този път го видим, а не смъртта/залавянето му да остане мистерия някъде из незнайните пещери и джунгли, показвайки ни размазана снимка, с пиксели, колкото кубчета от Лего..

Но не за това е този пост. Постът ми е за гласовете на хората. Новото поколение, което задава и най-неудобните  въпроси, изрича най-страшната истина, без да се страхува от последствията. И за хората, които трябва да бъдат чути.

Светът търгува с информация, предположения, милиарди се прехвърлят мрежата, хора забогатяват за секунди, технологиите достигат до невъобразими висоти. И в същото време съществуват едни места, за които никой не говори, не иска да говори, или не знае че ги има. А и дори да знае, предпочита да се прави, че не знае.  А в тези места живеят хора… И ако в предното видео ги наричаха Невидимите деца, тези тук са Забравени. Като онези неща, които предпочитаме да не виждаме, защото причиняват дискомфорт, в иначе толкова безметежното ни съществуване.
Пак се намесва глас – този път български.  Случайно попаднах на едно видео. То, само по себе си, говори достатъчно.

Третият глас, който ме “спря” миналата седмица е на известна  личност. И не това, което прави е кой знае колко различно от много други като нея. Не. Но някак си изглежда, че за нея е лично. Едва ли не всяка втора популярна персона се възползва от популярността си, за да пропагандира нещо, за да насочи вниманието към определен проблем. Пи ар, лично отношение, някакво стечение на обстоятелствата или натиска на този, от когото зависиш. Нагледала съм се на такива до втръсване. Има нещо друго, което го прави различно. Зад нея не стои многомилионна компания или индустрия, която определя посоката, мнението и поставя думи в устата й. Има нещо в хората, които изразяват собственото си мнение, дори и не особено популярно. Има нещо в хората, които отстояват нещо, в което вярват и което обичат, въпреки, че то няма да им донесе огромна слава или огромни богатства. В същото време има нещо у хората, които ме карат да си задавам въпроси. Защо, след като повечето знаем каква е истината, пак се плъзваме по същата наклонена плоскост всеки път и се поддаваме на празни думи, обещания, идеи, с тъпата надежда, че този път няма да е същото. Дефиницията на лудостта? Или човешката природа, което просто не обича да се променя?

Както и да е.Това е, което тя прави:

http://www.sanctuaryforkids.org/

Накрая отговарям на един въпрос, който чувам често в последно време. Какъв е смисълът от блоговете, писането, и всичката информация, която лети из нета?Какъв е смисълът, когато никой не чете, когато никой не обръща внимание, когато милиони гласове вият на всякакви теми, често неграмотно, често с омраза, често в опит да разпространят идеи, безкрайно глупави или опасни в същността си?
Аз казвам, че това е смисълът. През грозните, оглушителни крясъци е възможно тук-там да се прокраднат гласове, които си струва да бъдат чути.
В случай, че някой реши да слуша.

Сблъсъци

I’d rather not!

Blow my mind with everything you have. Still will have enough room to say that I am bored. It’s just who I am.
Удивена съм от способността на хората да предполагат.Да си правят изводи по онова, което е очевидно.И после да са изключително учудени, удивени , в някой приятни случаи дори шокирани от нещата , които откриват в последствие. Предразсъдъците са нещо страхотно. Наистина.
Случаен ден, случаен човек, случайно озовал се пред теб случайно започва да те чете като отворена книга. Или поне така си мисли. И случайно изведнъж разбира , че не е прав. Случайно случващото се те изумява. После ти идва да се хилиш идиотски на случайно изникналите въпроси и отговорите. Изумяват ме нещата, на които хората базират самочувствието и увереността си. Точно когато реша, че съм напълно и абсолютно дезориентирана и нямам никаква представа как и какво се случва в този свят и законите, по които се движат хората, изведнъж се случва нещо, което ме кара да се усъмня не в себе си, а в заобикалящия ме свят.
Хората базират огромна част действията си на предположения. Те предполагат, че знаят,предполагат, че могат, предполагат, че другите мислят това, а не онова, предполагат, че другите чувстват така, а не иначе. И най-забавното от всичко – предполагат, че те познават! За колко от хората наоколо искрено можете да кажеш, че познаваш!?! Искрено пред себе си. И изведнъж се оказва, че всъщност има около трима -четирима човека, за които  имаш някаква представа. Бегла. За това какво обичат, какво мразят, кое ги кара да изпитат ужас, кое ги вбесява. Какво биха сторили при необичайни обстоятелства.
И когато се появи някой, който си срещал случайно два или три пъти през живота си и си говорил още по-малко, и реши , че е наясно с желанията и мечтите ти, с причините и мотивите ти, с емоциите и реакциите ти, странно ли е, че си учуден?!
Предразсъдъци. Мисля, че предразсъдъците записват човек върху хартия с няколко изречения по семантичните правила,  обаче нечии други, категоризират го и го слагат в чекмедженце със стикер с надпис. И номерче. Евентуално.
Не знам дали да съм обидена или развеселена. Имах един малък разговор наскоро. Случва се често всъщност. Някой да реши, че ме познава и знае нещичко за мен, и после след няколко минути разговор остава с леко вдигнати от учудване вежди или /както в случая/ с шокирана физиономия и едно “Ама защо?!” Почти обидено, че се разминава с тяхната идея.

Е, бихте могли все пак да попитате, преди да си обрисувате картинката.  Може да не достигнат определени цветове в палитрата…
Разбирам, че човек се ориентира на базата на предположения… Но когато се опиташ да си направиш изводи за някого, ако не си професионален психолог или психиатър, специалист по антропология и лицеви изражения, просто… недей
не предполагай какво искам, не предполагай какво мисля, не предполагай какво обичам, не предполагай защо правя или не правя нещо, не предполагай защо мълча или защо се хиля като откачена! защо ми е тъжно, защо обичам истории, които свършват добре, защо мразя да вървя по път с години и когато стигна до края , да открия че това , което съм търсила е сменило квартирата, защо обичам да се возя на автобус, влак, кола, но мразя да пътувам  и обратното в зависимост от обстоятелствата. Защо точно излизането ми от моята си комфортна зона е толкова болезнено всеки път, и защо единственото което копнея в момента е да бъда свободна! Но свободна както никой друг не би разбрал! Свободна от себе си ,от всички правила предразсъдъци, от всякакви окови.От всичко, което ме сковава, което ме спира, което ме вмества в някакви кутии с етикети и ако не желая да приема формата, ме набутва там със сила! Щом някой е свободен да предполага какво съм аз, да си прави изводи и да действа според тях, какъв е моя проблем да бъда това, което искам да бъда?! Защо да нямам и аз тази свобода.
С една забележка обаче. Не желая да базирам мнението си за хората и нещата на предразсъдъци. Защото ще бъде обидно. Защото знам твърде много по принцип и твърде малко конкретно. Понякога е обратното. Но правилата пак не винаги действат! Толкова ли е страшно, че не желая да ги спазвам?!

А свободата…Свободата , Санчо…Нееее , няма да отивам там.. В края на краищата всичко е въпрос на избор. А копието ми е от онези с тъп край…